Моят баща, Роналд Рейгън, би плакал за Америка

В нощта преди татко ми да почине, Роналд Рейгън, слушах дишането му - накъсано, фино. Нищо сходно на атлетичния мъж, който яздеше коне, строеше огради в ранчото, конструираше скокове от остарели телефонни стълбове, изрязваше шубраци по пътеките за езда. Или за индивида, който издигна глас към облачното небе и сподели: „ Г-н. Горбачов, събори тази стена. “

Времето и историята се сгънаха в мен, далечни мемоари се преобръщаха с по-скорошни действителности – 10-те години от неговото пътешестване в мрачния свят на Алцхаймер и решимостта ми да изоставя добре изтърканата диря от детските недоволства и да изковая нов път. Честно казано, бях решил да порасна, по дяволите.

Все още си припомням какво беше възприятието да съм негово дете и какво внимание обърна към Америка и проблемите му ме караха да ревнувам.

Много преди татко ми да се кандидатира за поста, политиката седеше сред нас на масата за вечеря. Разговорите бяха предвидими: огромното държавно управление беше казусът, демонът, нещото, от което Америка трябваше да внимава. Мразех тези диалози. Исках да приказвам за момчето, което ме тормозеше в учебния рейс, а не за закононарушението на държавното управление.

И по този начин, какво би споделил татко ми за упадъка на учтивостта и злокобното бъдеще на нашата народна власт? Не мисля, че той въобще би се обърнал към любимеца на своята партия. Мисля, че той ще се концентрира върху хората, които приветстват на митингите на този претендент. Той би им показал, че диктатурите не се основават от един човек; те са основани от всички хора, които се подреждат и споделят „ да “.

През 1967 година, откакто татко ми постави клетва като губернатор на Калифорния, отидохме при губернатора имение, скърцаща остаряла къща на оживена улица. Бях на 15, нещастна от това, че съм щерка на губернатор; Чувствах се безпомощна и уплашена. Така че се измъкнах надалеч от всички и се изкачих на две стълби до купола на постройката, където погледнах надолу от един от прозорците към навалица от хора, събрани на тротоара. От това разстояние изглеждаха благословено дребни. Изведнъж един от тях ме видя горе и непознати започнаха да махат. Спомням си, че бързо се върнах обратно, седнах на прашния под и изплаках очите си.

Тридесет и седем години по-късно гледах друга навалица от непознати, притиснати дружно по тротоарите и събраха се на надлезите на автомагистралата, до момента в който минавахме в кортежа, който носеше ковчега на татко ми. Този път се почувствах утешен от наличието им. Америка и аз имахме нестабилни връзки, само че методът, по който страната спря през тези няколко дни, беше еликсир върху най-обърканите елементи от скръбта ми.

Следвайте секцията за мнение на New York Times по отношение на,, и.